|
|
|
По-странно от Рая Stranger than Paradise Stranger than Paradise |
|
САЩ-ФРГ ,
1984, 89 мин, черно-бял |
|
|
|
Награди:
Кан 1984 - "Златна камера" - Наградата за дебют; ; Локарно ’84 – Голямата награда „Златен леопард”; „Сънданс” ’85 – Специалната награда на журито
|
|
Водещата песен от филма По-странно от рая на Джим Джармуш е изпълнението на Скриймин’ Джей Хоукинс на „I Put a Spell on You”. Може и да е по внушение, но изглежда, че този крехък, свенлив филм въздейства на публиката именно като магия. Как другояче да се обясни начинът, по който той моментално трансформира образа на американското независимо кино от идеалистично, но художествено наивно, в разрушително и ултрамодерно? Направен с миниатюрен бюджет и заснет на зърниста черно-бяла лента, останала от филм на Вим Вендерс, По-странно от рая намира корените си в стила „колкото по-малко, толкова по-естетично”, определил пънк-рока (Джармуш е свирил на клавишни в пост-пънк бандата „Дел Бизантийнс”) и ъндърграунд киното и театъра на Ню Йорк от 70-те и началото на 80-те години.
Водещото чувство във филма е това на Уили – постоянно депресиран, вечно безпаричен комарджия, който прекарва повечето време, мотаейки се из малкото си, оскъдно мебелирано апартаментче или сам, или заедно с печалния си приятел Еди. Изневиделица на гости за няколко дни от Унгария пристига братовчедката на Уили – Ева. Тя ще продължи към Кливланд, където ще заживее при леля им. Присъствието на Ева раздвижва у Уили някакъв смътен спомен за семейственост и за няколко секунди след заминаването й той се чувства още по-самотен. Минава година и Уили и Еди спечелват бързи пари, като измамват при игра на покер. За да бъдат в безопасност, двамата решават да заминат за малко. Отиват до Кливланд с кола на гости на Ева – повече за да се укрият, отколкото защото им се иска – тя е единственият им познат човек.
Филм, който и в преносен, и в буквален смисъл е за разминаванията във връзките, По-странно от рая завършва с това, че съвсем случайно Уили, Еди и Ева се отправят в различни посоки. За човек, така затворен като Уили, едва ли може да има по-подходяща съдба от един отворен финал.
|
|
Джим Джармуш |
С неизменната си бяла грива, ултраготин като рок звезда, Джим Джармуш представлява архитипният автор на американското независимо кино. Джармуш решително устоява на зова на холивудските сирени и създава стилни, земни, съвършено елегантни филми, които се превръщат в истински събития за международната кинообщност.
Роден на 22 януари 1953 г. в Ейкрън, щата Охайо, Джармуш е син на бивш кинокритик, работил за „Ейкрън Бийкън Джърнъл”. Прекарал е детството си, като гледал второкласни игрални филми по три пъти. След като завършва гимназия през 1971 г., той се озовава в Ню Йорк, а след това едно лято се отправя към Париж по учебна програма за обмен. Джармуш така се влюбва в този град, че остава цяла година и попива френската култура и литература и особено киното, прекарвайки
по-голямата част от времето си в синематеката вместо в клас. По онова време дълбоко уважаваното движение на френската Нова вълна все още е съвсем скорошно явление, а светила като Франсоа Трюфо, Клод Шаброл и Жан-Люк Годар продължават редовно да правят филми. Когато се завръща в Ню Йорк, Джармуш се прехвърля в Колумбийския университет, където, макар накрая да получава диплома по английска литература, продължава да се вдъхновява от любовта си към киното. Без да има никакъв опит, той е приет в училището за изящни изкуства „Тиш” към Нюйоркския университет и скоро се оказва асистент-преподавател на легендарния бунтар в киното Никълъс Рей. Рей му помага да събере средства, за да направи дипломната си работа Постоянна ваканция. Макар че е посрещнат с аплодисменти от критиката, когато след време е показан на екран, филмът далеч не впечатлява професорите и Джармуш така и не получава степен от Нюйоркския университет.
Отличителният знак на Джармуш е неговата склонност да прави кротко абсурдна, приглушена комедия, която нежно пронизва хладните, елегантни претенции и заблуди на неговите стеснителни, лаконични самотници. Композициите са непретрупани, често статични и странно формални, подчертаващи изначалната самота на героите, които на пръв поглед са обсебени от самоопределянето. Пестеливият диалог, по принцип минималистичната актьорска игра и предпочитаните дълги кадри пресъздават живот, затормозен от трудно общуване, недоразумения, неустановеност и инерция. В същото време елиптичният, дедраматизиран, епизодичен стил на разказване е показателен за неговия неизчерпаем, експериментален интерес към метода и структурата на филмовото повествование. И все пак от решаващо значение е, че този негов интерес към формализма се уравновесява от финото остроумие, от топлотата, която режисьорът безспорно изпитва към своите герои, и от един вглъбен, интелигентен интерес към непознатите черни пътища на американския живот (недооцененият Мъртвец е решително различен тип уестърн), така че Джармуш си остава един от най-достъпните, оригинални и влиятелни независими филмови автори на Америка.
|
|
1980 Постоянна ваканция |
1984 По-странно от Рая |
1986 Кафе и цигари |
1986 Извън закона |
1989 Кафе и цигари ІІ |
1989 Мистериозният влак |
1991 Нощ на Земята |
1993 Кафе и цигари ІІІ |
1995 Мъртвец |
1997 Годината на коня |
1999 Дух-куче:Пътят на самурая |
2002 Ten Minutes Older: The Trumpet |
2003 Кафе и цигари |
2005 Прекършени цветя |
|
|
|
|
|